Защитения
Шрифт:
При тези думи очите на Ронел добиха твърдост.
– Няма по-сериозни тревоги, майстор Коб – каза той. – По този въпрос аз и херцогът сме на едно мнение. Не можете да си представите какво загубихме, когато ядроните изгориха древните библиотеки. Тук пазим последните късчета знание, събирано в продължение на хилядолетия.
– Моля да ме извините – каза Коб. – Не исках да покажа неуважение.
Библиотекарят кимна.
– Разбирам. И сте напълно прав, рискът е минимален. Въпреки това обаче, Негово Височество си иска своето. Ще ви платя хиляда слънца.
Арлен започна да пресмята наум.
– Боя се, че няма да мога да ви помогна – каза накрая Коб. – Прекалено много време далеч от клиентелата ми.
– Това би спечелило благоразположението на херцога – допълни Ронел.
Коб сви рамене.
– Бях вестоносец на баща му. Това ми донесе достатъчно благоразположение. Нямам нужда от повече. Пробвайте при някой по-млад защитник – предложи той. – Някой, който още има да се доказва.
– Негово Височество изрично посочи вашето име – настоя Ронел.
Коб разпери безпомощно ръце.
– Аз ще го направя – изстреля Арлен.
Двамата мъже се обърнаха към него, изненадани, че се е осмелил да го каже.
– Не мисля, че херцогът ще приеме услугите на чирак – каза Ронел.
Арлен сви рамене.
– Няма нужда да му казвате – отвърна той. – Моят майстор може да скицира защитите на рафтовете и масите и да ме остави аз да ги изпиша. – Той погледна към Коб, докато говореше. – Дори ти да беше приел задачата, пак аз щях да направя половината защити, ако не и повече.
– Интересен компромис – каза замислено Ронел. – Какво ще кажете Вие, майстор Коб?
Коб погледна подозрително Арлен.
– Ще кажа, че това е досадна работа, от онзи вид, който мразиш – отвърна той. – Какво ще спечелиш ти, момко?
Арлен се усмихна.
– Херцогът може да каже на всички, че майстор Коб е защитил библиотеката – започна той. – Ти получаваш хиляда слънца, а аз – и той се обърна към Ронел – ще мога да ползвам библиотеката, когато си искам.
Ронел се засмя.
– Момче точно по-мой вкус! – каза той. – Имаме ли сделка? – попита той Коб.
Коб се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете.
Пастир Ронел поведе Коб и Арлен за оглед на библиотеката. Докато вървяха, Арлен започна да осъзнава с каква гигантска задача се беше нагърбил току-що. Дори да прескачаше изчисленията и да нагласяваше защитите на око, работата щеше да му отнеме близо година.
И все пак, докато се въртеше на място и оглеждаше книгите, той знаеше, че си струва. Ронел му обеща пълен достъп, независимо дали е ден или нощ, до края на живота му.
Като забеляза ентусиазма по лицето на момчето, Ронел се усмихна. Изведнъж му хрумна нещо и отведе Коб настрана, без Арлен дори да забележи това, тъй като бе прекалено зает с мислите си.
– Момчето чирак ли е или прислужник? – попита той защитника.
– Той е търговец, ако за това питаш – каза Коб.
Ронел кимна.
– Кои са родителите му?
Коб поклати глава.
– Няма такива. Поне не в Мливари.
– Значи ти отговаряш за него, така ли? – попита Ронел.
– Бих казал, че момчето само отговаря за
себе си – отвърна Коб.– Обещан ли е? – попита пастира.
Това беше въпросът.
– Не си първият, който ме пита за това, откакто бизнесът ми се разрасна – каза Коб. – Даже някои от кралските особи ми пращаха хубавите си дъщери да душат около него. Но според мен Създателят още не е направил момичето, което ще задържи носа му толкова дълго вън от книгата, че той да я забележи.
– Познавам това чувство – каза Ронел и посочи към младо момиче, което седеше на една от многото маси с половин дузина отворени книги, разпръснати пред нея.
– Мери, ела тук! – извика я той.
Момичето погледна нагоре, сръчно отбеляза страниците си и подреди книгите в купчина, преди да дойде. Изглеждаше близо до възрастта на Арлен, с големи кафяви очи и дълга, пищна кафява коса. Имаше овално лице с меки черти и лъчиста усмивка. Носеше удобна, кафява рокля, напрашена от библиотеката, чиито поли събра, за да направи бърз реверанс.
– Майстор Коб, това е дъщеря ми, Мери – каза Ронел.
Момичето вдигна поглед с внезапен интерес.
– Самият майстор Коб? – попита тя.
– О, ти познаваш моята работа – попита Коб.
– Не – Мери поклати глава – но съм чувала, че вашата колекция гримоари няма равна на себе си.
Коб се разсмя.
– Тук може да се получи нещо, пастире – каза той.
Пастир Ронел се наведе към дъщеря си и `u посочи Арлен.
– Младият Арлен там е чирак на майстор Коб. Той ще ни защити библиотеката. Защо не го разведеш наоколо?
Мери погледна към Арлен, който разглеждаше с интерес наоколо, без да усеща, че тя го наблюдава. Мръсната му руса коса беше неподстригана и израстнала някак дълга, а скъпите му дрехи бяха измачкани и лекьосани, но в очите му личеше интелигентност. Чертите му бяха елегантни и симетрични, и съвсем не отблъскващи. Коб чу Ронел да измърмори една молитва, когато тя си приглади полите и се понесе към него.
Арлен очевидно не забеляза приближаването на Мери.
– Здравей – каза тя.
– Здрасти – отвърна той, присвил очи, за да прочете дребния шрифт на гърба на книга от по-високите рафтове.
Мери се намръщи.
– Казвам се Мери – каза тя. – Пастир Ронел е баща ми.
– Арлен – каза Арлен, издърпа книга от рафта и бавно я заразлиства.
– Баща ми ме помоли да те разведа из библиотеката – каза Мери.
– Благодаря – отвърна Арлен, върна книгата, тръгна по една пътека между лавиците и стигна до отделение на библиотеката, което беше преградено с въже.
Мери беше принудена да го последва с пламнало от раздразнение лице.
– Свикнала е да пренебрегва другите, но не и да бъде пренебрегвана – отбеляза Ронел развеселен.
– ПЗ – прочете Арлен на арката над преграденото отделение. – Какво е ПЗ? – промърмори той.
– Преди Завръщането – каза Мери. – Това са оригинални преписи на книги от стария свят.
Арлен се обърна към нея сякаш току-що бе забелязал, че съществува.
– Честна дума? – попита той.
– Забранено е да се ходи там без разрешението на херцога – каза Мери и видя как лицето на Арлен помръкна. – Разбира се – усмихна се тя – на мен ми е позволено заради баща ми.