Тай-пан
Шрифт:
— Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.
— Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.
— Откога сте каторжник?
Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.
— Отдавна, приятел. — Погледна към белезите на китките си. — Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.
— Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?
— Да, май бе от там. — Скрагър отново стана дружелюбен. — Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?
— На колкото трябва.
— Не мога да кажа със
— Имате късмет, че не ви обесиха.
— Да, наистина. — Скрагър се оригна щастливо. — Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидней счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. — Скрагър се закиска злобно. — Поне се хранехме с търговци. — Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. — Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи — изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: — Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.
Струан запали пура.
— Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?
— Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото — каза той и стана. — Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?
— Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.
— Срещу вас имаме повече от сто кораба.
— Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.
— Много сте хитър, тай-пан — изкикоти се Скрагър. — Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал — У Куок — най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.
— Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.
— Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих — каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, — трябваше да ви дам това — каза той и лицето му се изкриви насмешливо.
Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.
Десета глава
Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежко въоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях.
По предварителна уговорка със Скрагър — и по настояване на Струан — флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена — та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела Позиция на блокада около двата кораба.Струан знаеше, че е опасно да предприеме сам абордаж на пиратския кораб, но половинката от монетата не му оставяше никакъв избор. Щеше да вземе със себе си Маус — трябваше му преводач, — а и Маус се биеше дяволски добре. Но Скрагър бе отказал.
— Сам, тай-пан. Там, на кораба, има езичници, които говорят английски! Сам! Ако искате, вземете оръжие, но сам! Така искат!
Преди да напусне „Чайна клауд“, Струан бе дал последни заповеди пред Скрагър.
— Ако флагманът вдигне платна, взривете го! Ако до един час не се върна, хвърлете го във въздуха!
— Вижте какво, тай-пан — засмя се Скрагър нервно, — не бива да гледате така на тази покана. Съвсем не! Забравихте ли белия флаг драги приятелю?
— Хвърлете го във въздуха! Но първо обесете момчето на мачтата!
— Не се безпокойте — закани се Орлов. — Считайте момчето за мъртво и кълна се в Исуса Христа, че няма да напусна тези води, докато има и една джонка останала.
— Спри гребането! — заповяда Струан, когато скутерът се изравни с джонката. От двете страни се бяха строили сто китайски пирати, бъбреха разпалено и подигравателно. Струан забеляза оръдейните амбразури. Преброи по двайсет от всяка страна. Общо четирийсет оръдия.
Качи се по стълбата и веднага забеляза, че топовете са в добро състояние, буретата с барут — разпилени навсякъде. Имаше безброй много димки и запалителни бомбички, а пиратският екипаж беше многоброен. Навсякъде бе мръсно, но без следи от болести и скорбут. Корабните платна бяха в добро състояние, а такелажът — добре опънат. Трудно, ако не и невъзможно, да се превземе с ръкопашен бой. Но няма да е трудно за „Чайна клауд“ да ги потопи, ако има удобен случай.
Той последва Скрагър, който го заведе долу в главната каюта под задната палуба, като подсъзнателно отбелязваше мостиците и евентуалните пречки в случай на отстъпление. Стигнаха до мръсно антре, препълнено с хора. Скрагър си проби път до една врата в далечния ъгъл, охранявана от неотстъпчив китаец, който посочи оръжията на Струан и започна да ругае Скрагър. Но Скрагър се развика също на кантонски, презрително го избута с една ръка и отвори вратата.
Каютата бе огромна. Мръсни възглавници се валяха върху леко повдигнат подиум. Отгоре имаше ниска масичка, боядисана в ярко червен лак. Стаята, както и целият кораб, вонеше на пот, развалена риба и кръв. Зад подиума се издигаше решетъчна стена, богато гравирана и със завеса от другата страна, където спеше върховният командващ. „Невъзможно е да се види оттук — помисли си Струан. — Но може лесно да се стреля или да се забие кама.“ Забеляза четири решетъчни прозореца и шест газови фенера, които висяха от гредите на тавана.
В решетъчната стена се отвори врата.
У Куок беше нисък, широкоплещ човек на средна възраст. Лицето му бе кръгло и жестоко, плитката — дълга и мазна. Богатият зелен копринен халат, завързан около дебелия корем, беше накапан с мазнина. На краката си носеше красиви кожени моряшки ботуши и на китките — голям брой безценни нефритени гривни.
Той огледа внимателно Струан, после направи знак да го последва до подиума и седна от едната страна на масата. Струан седна срещу него. Скрагър се облегна на затворената врата и започна да се чеше разсеяно, с подигравателна усмивка на лице.