Сраснати
Шрифт:
– Не е баща ти – отвръща Винти. – А Сигнус. Ние сме Сигнус. Чакаме те отдавна.
Партридж
Долу
По всичко личи, че Винти усеща приближаването на пазача с електромобила доста преди Партридж да чуе нещо. Момчето го избутва в странична алея между два магазина и количката профучава покрай тях. Винти вдига ръка, сякаш му казва: „Чакай, чакай!“ Когато шумът заглъхва, двамата поемат нататък.
Партридж задава въпроси, ала Винти слага показалец на устата си, след което продължават. Опитва отново
Момчето го отвежда до централната част на Купола, след което прикрива лицето си, пристъпва към асансьорите и натиска най-близкия бутон.
Няколко асансьора идват и си отиват. Вратите им се отварят, ала Винти не помръдва от мястото си. Кабините са празни. Винти натиска бутона отново.
– Като дойде подходящият, свий се ниско долу.
Най-сетне се отваря вратата на един от асансьорите в средата. Винти смушква Партридж.
Вътре заварват едър мъж, който диша хрипливо, придружен от дребна жена. Лактите им са сключени така плътно, сякаш са сраснали един за друг. Лицето на мъжа е пламнало от кашлицата, която раздира гърдите му. Очевидно отиват в медицинския център на нулевото ниво. Винти го избутва в асансьора. Партридж пристъпва неохотно, тъй като го обзема старият страх от възможна зараза – това, от което всички в Купола се боят най-много. Освен това, защо да взимат точно асансьора, в който има хора?
Но Партридж бързо осъзнава, че всичко е постановка. Мъжът негодува престорено срещу отварянето на вратите на това ниво, оплаквайки се на жена си между пристъпите на кашлица, докато в същото време едрото му тяло и дългото палто пречат на камерата да се вдигне към Винти и Партридж.
Толкова са близо един до друг, че Партридж усеща одеколона и медицинския талк на мъжа.
Не спират на първо ниво, предназначено за обикновените хора – с огромни жилищни сгради, училища, центрове за развлечение и пазаруване, сред които е и рехабилитационната клиника за психичноболни пациенти, където бе въдворена Лайда.
Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.
Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина – клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.
В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо – никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо – на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.
Чувства ли се, сякаш е у дома?
Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет – по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега...
В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават
набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай – противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне – по стар навик – знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийдс и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.
– Винти, къде отиваме?
– Долу – отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.
Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени със щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.
Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начина, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.
– Оттук – прошепва Винти.
Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.
Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?
По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.
В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки – жалки останки от дома, който никога не е имал.
Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.
Партридж се оглежда през рамо.
– Винти?
– Всичко е наред – отвръща момчето.
Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда незъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.