Чтение онлайн

Чичо Антонио прокарва ръка през косата си.

— Бях изплашен. Знаех, че ако някой разбере какво върша, Ларула и Ейо ще платят цената и затова трябваше да ги опазя. Помислих си, че ако избягаме… Но дори не успях да стигна до оградата. Хванаха ме в същия миг, с приготвен багаж и всичко…

— И те заключиха? — прошепвам.

— Каза, че си видяла затвореното крило на Лаборатории Б?

Отварям уста, но не успявам да проговоря веднага. Най-лошите ми страхове, тези, които дори не съм се осмелявала да изрека, се оказват истина.

— Значи… тези помещения са за хора? Защо са им, чичо Антонио?

— В случай… че някога отново се случи произшествие.

Инцидент.

— Алекс и Мариан.

— Да, Алекс и Мариан. Знаеш, че бях на десет, когато избягаха. Забавиха се с няколко години със зачеването — спомням си, че имаше шеги за това сред по-нисшия персонал. — Той въздъхва. — Тези двамата бяха лудо влюбени. Дори аз го виждах, а бях дете. Бяха винаги заедно, напълно неразделни. И един ден новината дойде — че бебето е на път. Всички си отдъхнаха, знаейки, че планът продължава да върви гладко. И после двамата избягаха.

— Защо?

— Имаха си добри причини. — В очите му отново се появява страх. — Освен това почти успяха да го направят. Не като мен. Ех…

— Какво им се случи? — прошепвам.

— Има различни версии. Някои казват, че преследвачите им са ги застреляли. Други — че Алекс и Мариан са вързали камъни за краката си и са скочили в реката. Че са се удавили заедно с малкото си момиченце.

Която е трябвало да бъде негова жена. Какво ли си е помислил, когато е чул новините? Десетгодишно момче, живеещо сред учени, чиято съдба е да стане баща на безсмъртен?

— Със сигурност не са ги убили…

Чичо Антонио пак въздъхва.

— Не знам. Не знам.

Следва тишина. Имам още въпроси, но ме е страх да чуя отговорите. Нощта вече донесе твърде много разкрития. Но трябва да науча едно нещо.

— Защо избягаха, чичо Антонио? Какво ги е накарало да се самоубият по този начин?

Той не отговаря веднага. Заиграва се с радиото, което издава само пращене. Ейо е нащрек, изчаква тихо и разсеяно търка с палец устната си. Най-после чичо Антонио изключва радиото, но вместо да отговори, само ме оглежда и се чеше по брадичката, сякаш е забравил, че се е обръснал. На път съм да повторя въпроса си, когато той проговаря.

— Пиа, искам да напуснеш Литъл Кейм. Завинаги — казва той, като ме поглежда право в очите. — И искам да го направиш тази нощ.

Не знам дали да се засмея или да побягна. Обръщам се към Ейо и виждам, че ме гледа също толкова съсредоточено, колкото и чичо Антонио. Очевидно е какво мисли за тази идея — по-рано днес ми каза почти същото.

— Ти… ти сериозно ли говориш? — питам.

— Крайно сериозен съм — отговаря чичо Антонио.

— Да напусна Литъл Кейм? Просто така? — щраквам с пръсти. — Ти наистина си сериозен! Какво, по дяволите…

— Пиа, трябва да разбереш нещо — прекъсва ме той. — Това не е моментно хрумване. Аз… исках да ти го кажа от известно време.

— Че трябва да напусна? — промълвявам. Стомахът ми се бунтува от нерви или страх, или гняв, а може би и от трите. Чичо Антонио кимва.

— Просто не мислех, че ще бъде толкова скоро. Исках да си по-голяма, по-опитна. Но ето ни — ти, аз, Ейо. Сами в джунглата. Времето е назряло. Ейо, помниш ли пътешествието, на което те изпратих?

Онова, което сметна за глупава поръчка?

— Градът. — Ейо отваря широко очи. — Имаш предвид…

— Да, точно така. — Чичо Антонио отново се обръща към мен. — Ейо ще те вземе, Пиа. Той знае пътя, вече го е доказал. Ще те заведе до Манаус, а после… — Той затваря очи и потърква челото си. — Има толкова много подробности, които все още не съм планирал. Но ти си умна…

— Чичо Антонио — подхващам, но той не е свършил.

— … и ще измислиш нещо. Като начало само стигнете до Манаус. Не можете да останете за дълго, защото рано или късно ще ви потърсят там. Ще трябва да бягаш, Пиа, да бягаш дълго и надалеч. Открий някое безопасно място…

— Чичо Антонио…

— Чудя се какво щеше да стане, ако бях казал на Хариет за това. Може би щеше да успее да помогне… Признавам — представях си, че аз ще бъда човекът, който ще те измъкне навън и ще те запознае с Ейо. А през цялото това време вие двамата сте…

— Чичо Антонио, аз няма да напусна Литъл Кейм! — Надигам се с изправени рамене и свити юмруци. Той най-после спира да приказва, поглежда ме и аз продължавам: — Защо ми говориш така? Наистина ли очакваш да обърна гръб на всичко? На дома си? На семейството си?

— Пиа… — Той изглежда зашеметен от отговора ми. — Мислех, че разбираш. Видя килиите в Лаборатории Б. Знаеш за ужасните тестове, през които всеки трябва да мине. И за тайните, за лъжите… какво си помисли…

— Да, знам за всички тези неща — отговарям, — и да, признавам, озадачиха ме. Но това ли според теб е причината Алекс и Мариан да са самоубият? Предпочели са да умрат пред… какво? Пред това да бъдат лъгани?

— Не.

Ейо е скръстил ръце пред гърдите си и ни наблюдава. Чичо Антонио отново и отново удря с юмрук по другата си ръка, сякаш иска да набие някого, но не може да реши кого. — Отчасти е така, да, но не това е истинската причина.

— Тогава каква е тя? Искаш от мен да изоставя всичко, което познавам, но не ми казваш защо? — Вдигам книгата на Шекспир и я плясвам върху другата си ръка. — „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Не стоят ли така нещата? Не мога да летя, ако съм невежа, чичо Антонио!

Очите му се разширяват.

— Аз… аз не мога… ти не разбираш, Пиа. Ако знаеше, щеше… Не мога да ти причиня това… Трябва да разбереш, че от Литъл Кейм не произлиза нищо добро. Не го ли усещаш!

Собственият ми глас ме смразява, когато отговарям:

— Аз произлизам от Литъл Кейм. Това каква ме прави?

Той диша тежко.

— Нямах това предвид. Разбира се, че ти си единственото хубаво нещо, произлязло от онова място. Но, Пиа… ах! Може би трябва да ти кажа, може би е необходимо.

— Тогава давай! Защо не можеш да го изречеш? — моля го аз и усещам сълзи в очите си. — Защо са избягали, чичо Антонио? Какво крие чичо Паоло? Какво толкова ужасно нещо има в Литъл Кейм, че ти дори не можеш да ми го кажеш?