Происход
Шрифт:
— Къде беше, птичке Пиа?
— Какво правиш тук? — казвам в същия момент.
И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.
— Не мога да дойда пак, Ейо.
— Все още ли си ми сърдита? — Изглежда искрено загрижен.
— Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… — Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. — Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.
— Трябва да се върнеш! — настоява
— Ейо… — Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. — Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.
Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.
— Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.
— Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.
— И маймунката казва така.
— Ейо! — Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително — но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. — За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.
— Не ме интересува — отговаря той. — Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.
Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.
— Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.
— Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.
— Не можеш. Наелектризирана е.
Той свива мрачно рамене.
Казвам с въздишка:
— Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.
— Ако откриеш такъв, би ли дошла?
— Ако открия — обещавам аз и се чудя защо всеки път, когато ме помоли за нещо, отстъпвам и давам обещания, които разкъсват разума и сърцето ми в две различни посоки. Какъв е интересът ти към мен, момче, че не ме оставяш на мира?
Вероятно същият интерес, който и аз изпитвам към него, но запазвам тази мисъл за себе си.
— Върви си, Ейо. Моля те.
Той дълго се взира в очите ми и се чудя какво ли си мисли, че ще види в тях. После се обръща и изчезва в джунглата. На пътя ни винаги има ограда. Искам да я сграбча и да я разтърся, без да мисля за електричеството, но тогава алармата ще се включи и чичо Тимоти ще почне да задава въпроси…
Когато се връщам в стъклената къща, усещам по
бузата си дъждовна капка, която се стича по бузата ми и стига до устните ми. Има солен вкус.Глава 16
На другия ден трябва да скицирам и после да направя диаграма на цветята в градината между Лаборатории А и Общежитие Б, но вместо това рисувам лица. Имам един час да завърша задачата, възложена от чичо Смиди, но всъщност ще ми отнеме само петнайсет минути, затова не се тревожа за времето.
Първо рисувам чичо Антонио, с правоъгълната челюст и брадатото лице, което съм рисувала много пъти. Брадата му го превръща в любимия ми модел и винаги с удоволствие рисувам всяко косъмче. Рисувам също и мама и татко, но се отегчавам от портретите им още преди да ги довърша. Не мога да рисувам като чичо Смиди, който е най-добрият художник в Литъл Кейм. Според него умението ми да предавам детайлите и да се съсредоточавам върху всяка подробност, а не върху цялата външност, е и причината за провала ми като художник.
За по-забавно обръщам на празен лист и започвам да си драскам ей така, без да имам наум определено лице. Всичко друго е по-хубаво от това да скицирам поредното листо на орхидея, което така и така мога да предам по памет.
Докато рисувам, мислите ми блуждаят и движа молива машинално. Мисля си за стоящия в дъжда от другата страна на оградата Ейо — видях го за последен път преди три дни. Мисля си за леля Хариет, която ми помогна да прикрия нощта си в джунглата, а също и за това колко би се разгневил чичо Паоло, ако научи. Мисля си за заключената врата в Лаборатории Б и мистериозните помещения зад нея и се чудя каква ли е истината за тях.
Когато се връщам от мислената си разходка, поглеждам надолу към листа и оттам ме гледа лицето на Ейо. Шокирана се обръщам назад, за да се уверя, че никой не го е видял. След това омаяна разглеждам произведението на блуждаещите си мисли.
В тази рисунка има повече живот, отколкото във всичките ми досегашни. Най-после съм открила онова, което чичо Смиди нарича „освобождаване на напрежението“ и творческо вдъхновение, за да бъде картината спонтанна и естествена. Очите на Ейо са почти толкова дълбоки и пълни с живот, колкото в нощта при Ай’оа и изпитвам внезапното и фантастично усещане, че това е той, гледа ме и изобщо не е рисунка.
Ненадейно чувам гласове и обръщам страницата. Чичо Антонио и леля Хариет идват по покрития коридор, свързващ всички сгради в Литъл Кейм. Тя го е хванала под ръка.
— Пиа! Здрасти, мила! Какво правиш?
— Скицирам. — Вдигам листовете до гърдите си.
— Може ли?
— Ами… добре. — Подавам й всички рисунки, без тази с Ейо.
Тя кима и хъмка над тях, като показва особен интерес към портрета на чичо Антонио.
— Доста добри са. Малко… сухи… но добри. Трябва да прибавиш емоция и ще станат страхотни. Като Мона Лиза.
— Коя е тя?
— Може би някоя, която чичо Паоло не иска да срещаш. А това какво е? — Тя сочи листа, който все още е в ръцете ми.
— Ох, нищо… все още не е готово.
— Нека го видя!
Почти отказвам, но волята ми отслабва. Предполагам, че част от мен има нужда да го сподели с някого и от всички в Литъл Кейм леля Хариет изглежда най-малко способната да изтича при чичо Паоло с рисунката ми. Но няма да й кажа кой е. Не и това. Твърде е лично.