Гай-джин
Шрифт:
Настана внезапна особена тишина. Неволно и двамата се хванаха за мечовете. Чаените чаши и чайникът задрънчаха. Далеч някъде земята тътнеше, цялата кула се люшна леко и пак, и пак. Трусът продължи около трийсет секунди. После премина така внезапно, както бе дошъл. Те невъзмутимо чакаха и наблюдаваха чашите.
Не последва повторен трус.
Все още нищо.
Из замъка и в Йедо всички чакаха. Всяко живо същество чакаше. Нищо.
Йоши сръбна малко чай, после педантично постави чашата в средата на чинийката и Анджо му завидя: колко добре се контролираше. Вътрешно обаче Йоши беше смутен и си мислеше: „Днес боговете ми се усмихнаха, ами при следващия трус или по-следващия,
Днес се спасих, но скоро ще последва друго лошо люлеене, смъртоносно както преди седем години, когато едва не умрях, а стотина души загинаха в Йедо под развалините. И от пожарите, които винаги избухват след това, без да се броят десетките хиляди отнесени в морето или удавените от вълните цунами; така непредсказуемо връхлетяха върху сушата в онази нощ — една отнесе моята прелестна Юрико, тогавашната ми страст.“
Йоши искаше да превъзмогне страха.
— Съвършено неразумно е сега да водим война — Сацума е много силна, легионите на Тоса и Чошу открито ще се съюзят с тях, не сме достатъчно подготвени да ги разбием сами.
Тоса и Чошу бяха феодални владения, отдалечени от Йедо, открай време врагове на шогуната.
— Най-влиятелните даймио ще се съберат под знамето ни, ако ги свикаме, а останалите ще ги последват. — Анджо се опитваше да прикрие усилието, с което пусна меча си, все още изплашен до смърт.
Йоши беше проницателен и добре подготвен; от погледа му не убягна слабостта на Анджо и си я отбеляза наум за бъдеща употреба, доволен, че е прозрял нещо важно за врага си:
— Не, няма. Те ще се бавят, ще ругаят, ще хленчат, но никога няма да ни помогнат да смажем Сацума. Нямат и никакви муниции.
— Ако не сега, кога? — Яростта на Анджо се изля, пришпорена от страха и отвращението му към земетресенията. Бе преживял едно много тежко като дете, баща му бе изгорял като факла, майка му и двамата му братя бяха станали на пепел пред очите му. Оттогава дори при най-лекия трус си спомняше този ден, усещаше миризмата на тяхната горяща плът и чуваше писъците им.
— Трябва да усмирим онова куче рано или късно. Защо не сега?
— Защото трябва да чакаме, докато се въоръжим по-добре. Те — Сацума, Тоса и Чошу — имат някои модерни оръжия, оръдия и пушки. Не знаем колко. И няколко парахода.
— Продадоха им ги гай-джин против волята на шогуната!
— А те ги купиха поради някогашната ни слабост.
Лицето на Анджо почервеня.
— Не отговарям за това!
— Нито аз! — Пръстите на Йоши се вкопчиха в дръжката на ножа. — Но тези феодални владения са по-добре въоръжени от нас, каквато и да е причината. Съжалявам, ще трябва да почакаме, плодът на Сацума не е достатъчно изгнил за нас, за да рискуваме в една война, която не можем да спечелим сами. Ние сме изолирани, а Санджиро — не. — Гласът му стана по-рязък. — Съгласен съм обаче, че скоро ще се наложи да си разчистим сметките.
— Утре ще помоля Съвета да издаде заповедта.
— Надявам се, че другите ще ме послушат заради шогуната, теб и целия род Торанага!
— Ще видим утре — главата на Санджиро трябва да бъде набучена на кол и изложена за назидание на всички предатели.
— Съгласен съм, че Санджиро навярно е наредил убийството на Токайдо само за да ни създаде трудности — продължи Йоши. — Това ще подлуди гай-джин. Нашето единствено спасение е да отлагаме. Делегацията ни в Европа трябва да се върне всеки момент и тогава затрудненията ще свършат.
Преди девет месеца, през януари, шогунатът бе изпратил първата официална японска делегация с параход
до Америка и Европа с тайната заповед да преразгледат споразуменията — роджу ги смяташе за „нелегитимни временни съглашения“ — с правителствата на Британия, Франция и Америка и да отменят или забавят всякакво отваряне на някое от пристанищата.— Заповедите бяха ясни. Споразуменията трябва вече да са анулирани.
Анджо рече зловещо:
— Значи, ако няма война, споделяш, че е дошло време да изпратим Санджиро на оня свят.
По-младият бе твърде предпазлив, за да се съгласи открито, чудеше се какво крои или вече е намислил Анджо. Разхлаби мечовете си за удобство и се престори, че обмисля въпроса, новото назначение му бе по вкуса. „Още веднъж да съм в самия център на властта. О, да, Санджиро помогна да ме изберат, но заради някакви свои долни цели: да ме унищожи, като ме направи публично отговорен за проблемите, донесени от проклетите гай-джин. И по този начин ме превърна в пряка мишена на проклетите шиши — а и за да заграби нашите наследствени права, богатството и шогуната.
Както и да е, зная какво кроят той и неговата хрътка Кацумата, какви са истинските му намерения срещу нас и тези на съюзниците му, Тоса и Чошу. Само че няма да успее, кълна се в дедите си.“
— Как се каниш да отстраниш Санджиро?
Анджо потъмня, спомни си своята последна бурна кавга с даймио на Сацума само преди няколко дни.
— Повтарям — заповеднически бе изрекъл Санджиро, — да се подчиним на императорските предложения: веднага да свикаме среща на всички старши даймио, учтиво да ги помолим да сформират постоянен съвет, който да обнови и управлява шогуната, да отмени вашите позорни и нелегитимни съглашения с гай-джин, да нареди затварянето на всички пристанища за гай-джин, а ако те не си отидат, да ги изгоним незабавно!
— Отново ви напомням, че единствено шогунатът има право да определя външната политика, както и всяка друга политика, а не Императорът или ти! И двамата знаем, че си го измамил — бе отвърнал Анджо, който го мразеше заради произхода, легионите, богатствата и очевидното цветущо здраве. — Предложенията са комични и неизпълними! Ние поддържаме мир от два века и половина…
— Да, за да богатеят и укрепват Торанага. Ако откажете да се подчините на нашия пълновластен господар Императора, подайте оставка или си направете сепуку. Вие избрахте едно момче за шогун, онзи предател тайро И подписа споразуменията — Бакуфу са отговорни, че гай-джин са тук, тоест родът Торанага е отговорен.
Анджо бе пламнал и почти побеснял от иронията и неприязънта; ръфанията продължаваха месеци наред. Щеше да се нахвърли върху Санджиро с меча си, но Императорският указ го покровителстваше.
— Ако тайро И не бе преговарял по споразуменията и не ги бе подписал, гай-джин щяха да си пробият път до сушата със стрелба и сега щяхме да сме в унизителното положение на Китай.
— Само догадки — и то глупави!
— Забрави ли, че Летният дворец в Пекин изгоря и бе оплячкосан, Санджиро-дону? Днес Китай е практически разпокъсан, а правителството не се контролира от китайците. Забрави ли, че на британците, на главния си враг, отстъпиха един от островите си, Хонконг, преди двайсет години и сега той е непревземаем бастион? Че самодоволните гай-джин са постоянни господари на пристанищата Тиендзин, Шанхай, Шантоу според споразуменията? Да речем, че вземат един от нашите острови по същия начин.