Цар Плъх
Шрифт:
Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.
Двадесет и четвърта глава
Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.
До селото отиде сам. Питър Марлоу още
Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.
— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.
— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.
— А сега къде е?
Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.
— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.
— Не е ли малко раничко за…
— Извикай ги, казах!
След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.
— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.
— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.
— Как да ти помогна, като…
— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.
— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…
— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.
След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.
— Лоша работа — каза Питър Марлоу.
Царя кимна, а после му смигна.
— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.
Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:
— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.
— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?
— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.
— Досега седемдесет — обяви той.
— А? — не разбра Царя.
— Днес е ден Р.
— Вярно, съвсем бях забравил!
— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.
— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.
Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:
— Тия дни няма да идвам повече тука.
— Защо?
— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.
— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо,
щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.
— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.
— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.
— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?
— Ще си плюем на петите.
— И къде ще отидете, ако мога да попитам?
— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.
Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.
— Хубаво, нека влезе — каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: — Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.
— Бих искал, но нямаме право.
Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.
— Здрасти, друже — появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. — Чувам, че нещо май си загазил, а?
— Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.
— И не само ти — бесен каза Тимсън. — Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!
— Какво?
— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.
— Кой например?
— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.
— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.
Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.
— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?
Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.
— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?
— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.
— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!
— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.
Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.
Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.
Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.