Чтение онлайн

Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.

— Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил — рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.

— Добре, татко — изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото и се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.

На около миля от лагера

двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.

— Какво носиш? Още кльопачка ли? Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.

— Изненада!

Сърцето на Царя замря между два удара.

— Идиот с идиот, ти да не си полудял!

— Какво ти става? — смая се Питър Марлоу.

— Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.

Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.

— Не исках да сторя нищо лошо… — каза той.

— Как можа, копеле такова! — беснееше Царя. — Тук радиото е равносилно на смърт.

— Но в лагера няма как…

— Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо — между нас е свършено, край! Откъде-накъде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.

— Защо не опиташ? — ядоса се на свой ред Питър Марлоу. — Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.

— Изхвърли го!

— За нищо на света.

Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.

Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата — някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!

— Пит!

Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“

— Какво?

— Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.

— Какво?

— Казвам,

че съжалявам. Много добре си направил.

— Не те разбирам — сви рамене в недоумение Питър Марлоу. — Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.

„Стабилен е проклетникът — помисли си Царя. — Има характер.“

— Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. — После се засмя тихо: — Не става за продан.

— Наистина ли не ми се сърдиш вече?

— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

— Давам ти дума.

— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

— Значи на Мак му трябва само това?

— Каза, че така му се струва.

— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

— Разбира се.

— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

— Разбира се.

— Даваш ли дума?

— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.

— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.

— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.

— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?