Битие
Шрифт:
Както и да е, изучаването на предмета бе по-добро от алтернативата да слуша скимтенето и воя на свръхнагорещената плазма, която започна да дращи кожата на капсулата. Никога не бе обичал тази част от работата си — да довери живота си на „спускаемия апарат“, раздут от двуметров куб до сегашните си размери и тежащ малко повече от него самия. Астронавтите навремето са се радвали на по-комфортни условия. Но пък и са били смятани за герои.
Изведнъж образът и гласът на генерала се появиха отново.
— … извикаха в Белия дом! И какво мога да им кажа? Че сме записали сто и двайсет неизвестни досега
— Ами да, можеш да започнеш с всичко това — отвърна той, макар да знаеше, че думите му няма да стигнат целта си. Единствено намиращ се на земята лазер можеше да пробие йонизираната обвивка. Засега комуникацията беше еднопосочна.
Същото се отнасяше и за Артефакта. Дни наред двамата със Салех го бяха облъчвали с дълги серии „СЕТИ послания“, съставяни от ентусиасти в продължение на шест десетилетия и вариращи от съвсем прости математически импулсни кодове до анимирани презентации хитроумно замислени да представят законите. Законите на физиката и химията. Законите на природата и на човечеството. Обезсърчени от неясния отговор (бъркотия двусмислени символи), бяха продължили с основни обучаващи програми. Като онези, предназначени за деца, които изучават втори език…
… и тогава най-неочаквано дойде заповед Джералд да слезе долу. Да отнесе предмета у дома, за да бъде изучаван в подходящи условия.
Чудесно, направо страхотно. С изключение на допълнителната заповед да се пази пълно мълчание.
— Точно по тази тема са приети международни протоколи — бе възразил Ганеш. — Трябва да има открито споделяне на всички открития, които биха могли да имат нещо общо с живот и разум извън Земята. Такъв е договорът.
На което юристът от НАСА отвърна, че не са длъжни да оповестяват евентуална измама.
А в края на краищата можеше да се окаже именно измама. Членовете на екипа на генерал Хидеоши дори се обзалагаха. Най-големият залог? Че перуанският индустриалец Карлос Вентана, платилият да живее на станцията като гост, може да е внесъл тайно предмета в личния си багаж и по някакъв начин да го е изстрелял в космоса, за да бъде „открит“ от Джералд. Вентана определено имаше достъп до най-добрите дрънкулки на света и беше известен пакостник.
Не. Артефактът не можеше да е бил изстрелян от Вентана. Проблясваше на мониторите за боклук от месеци, орбитата му беше с повече от хиляда километра по-висока и можеше да се достигне единствено от улавящото въже. Фалшификат? Може би. Само че би трябвало да е изведен тайно и незнайно как на тази орбита от някой друг, разполагащ с огромни ресурси. И най-вероятно преди години.
— Направихме симулация с помощта на един от големите ИИ в Плекско — продължи Акана, когато шумът утихна. — Засега обектът показва две особености, които не могат да бъдат възпроизведени с известните ни технологии — липса на конкретен енергиен източник… и онзи многопластов оптичен ефект. Илюзията за безкрайна дълбочина от всяка гледна точка. Ако не беше това…
Гласът й заглъхна за пореден път, когато капсулата на Джералд
мина през особено гадната фаза, известна като МДН — максимално динамично натоварване. На дисплея отляво управляващият ИИ нехайно преизчисли ниската, но значителна вероятност от катастрофа. Много, много по-добре беше да си намери нещо, с което да се разсее. С тракащи зъби Джералд даде субвокална команда:„Музика! Тема, базирана на нещо от Елфман. Свободна импровизация, темпото да отговаря на околните звукови ритми.“
Внезапно гръмнаха духови и ударни инструменти, между които се вплетоха диви извивки на цигулки, заимствани от популярната през 2025 г. тема на композитора от „На Марс искат жени“, но иипреправена в кресчендо, за да отговаря на вибрирането на капсулата. Подобно нещо можеше да се направи само с неколцина човешки композитори. Както и да е, ако ти се налага да живееш известно време в бумтящ барабан…
Музиката му помогна малко и му позволи да отклони вниманието си от горещата плазма на сантиметри от главата му и да го насочи отново към Артефакта. Серия вихрушки сякаш се спускаха в млечните му дълбини, като се припокриваха и разделяха безкрайно в квазифракталната бездна.
Възможно ли бе предметът наистина да е пратеник от някаква извънземна цивилизация? Джералд винаги си беше представял първия контакт по начина, по който го показваха по филмите и виртуалките — странно изглеждащи космически кораби и загадъчни същества, слизащи по рампата… или с не толкова зрелищни, но все пак вълнуващи сигнали на екрана на някой радиотелескоп.
— Всъщност — бе казала Салех — този начин винаги е изглеждал много по-вероятен за повечето от нас.
Когато Джералд и Ганеш я помолиха да обясни, малайзийката остави тялото си да се рее хоризонтално и заговори:
— Преди четирийсетина години физиците Роуз и Райт от Ню Джърси изчислили, че за една високоразвита цивилизация ще е по-евтино да изпраща послания във формата на материални носители, в които е записано огромно количество информация, отколкото да излъчва радиосъобщения към далечни планети.
— Но как е възможно? — възрази Ганеш. — Радиовълните нямат маса. Движат се със скоростта на светлината. А едно материално тяло се нуждае от огромно количество енергия, за да достигне само една десета от тази скорост. И ще му е нужно много повече време, за да достигне целта си.
— Това е от значение само ако времето е проблем. Например ако искаш двупосочен разговор — отвърна Салех. — Но да предположим, че разстоянието изключва подобна възможност. Или просто искате да изпратите много информация в едната посока, като подарък. Тогава посланията в бутилка имат много големи преимущества.
— Какви?
— Например изразходваното общо количество енергия. Докато пътуват през пространството, лъчите се разширяват и сигналите отслабват и стават недоловими, освен ако лъчът не е много мощен и кохерентен. Райт и Роуз изчислили, че за излъчването и на съвсем кратък радиосигнал, който да е достатъчно мощен, за да бъде уловен на разстояние десет хиляди светлинни години, ще е нужна трилион пъти повече енергия, отколкото за изстрелването на същите данни, кодирани в малък снаряд.
— Ако се приеме, че не ти пука кога ще достигне целта си.